(за математически изчисления необосновано висок процент на наличие на „тъмна материя” и за съществуването на някаква въображаема „тъмна енергия” във Вселената – природата (и същността) на която е необяснима дори за съвременните космолози )
1. Историята на появата на заблудата „наличие на голямо количество някакъв неизвестен тип тъмна материя във Вселената“
Откритието на американския астроном Вера Робин за несъответствието между прогнозираното ъглово движение на галактиките и наблюдаваното движение, всъщност би трябвало да породи съмнения относно разширяването на Вселената. Вместо съмнение, обаче се генерира заблуда. За съвременната космология нейните данни предоставят първото „доказателство“ за наличието на голямо количество някакъв неизвестен вид тъмна материя във Вселената. Наблюдаваното явление става известно като „проблемът с въртенето на галактиката“ и даде първото „доказателство“ за заблудата за „съществуването на изключително висок процент тъмна материя във Вселената“…, а тъй като това не е потвърдено – за друга заблуда за съществуването на някаква въображаема „тъмна енергия” – природата (и същността) на която е необяснима дори и за съвременните космолози! Може би тези заблуди не биха били генерирани, ако откритието на американския астроном Сандра Фабер беше предшествало откритието на Вера Рубин (виж по-долу).
Това, което Вера Рубин е искала да направи, е било да картографира скоростите на звездите на различни разстояния от центъра на огромна спирална галактика. Вера Рубин забелязва нещо, което не отговаря на очакванията й. Звездите, въртящи се около центъра на галактиките, би трябвало да се държат като планетите, обикалящи около Слънцето. Те обаче не го правят. В нашата Слънчева система Слънцето е в центъра, а планетите обикалят около него. И тъй като доминиращата гравитация е тази на Слънцето, външните планети се движат много по-бавно от планетите, които са по-близо до Слънцето. Така че естествено това, което хората са очаквали да видят в една галактика, е било подобно – т.е. измерената скорост на звездите по-далеч от центъра се е очаквало да бъде по-ниска. Вместо това Вера Рубин открива, че скоростта на звездите отвътре навън остава същата. Следователно, ако всички звезди в една галактика се движат с еднаква скорост, независимо от разстоянието им до центъра на галактиката, тогава центърът не може да бъде единственият източник на гравитация, който им влияе. Нещо друго би трябвало да упражнява мощна сила, нещо, което просто не може да се види.
Това, което Вера Рубин предполага обаче, е, че за да се обяснят наблюдаваните скорости, трябва да има много повече материя в самата галактика, отколкото виждаме. Тъй като тази материя не излъчва никаква светлина (нещата не се виждат), тя измисля термина „тъмна материя“, за да се позовава на това. Рубин е имала всички основания да вярва, че откритието й ще бъде посрещнато с голямо вълнение. Било е, макар и не такова, каквото би могло да се очаква. Нейното съобщение, че има тъмна материя, свързана с всяка отделна галактика, е било прието с много скептицизъм, поради далечните последици, които би имало, а също и поради предполагаемия висок процент на тъмна материя във Вселената. От работата си тя прави извод, че почти 90% от масата в една спирална галактика трябва да бъде „тъмна материя“.
Констатациите на Рубин предполагат, че съдбата на галактиките (което означава и ускоряващото се разширяване на Вселената) се управлява от обширна и неразгадаема мрежа…, че всяка галактика е обвита в тъмна материя, заключваща невидимо всички звезди в прегръдката си с гравитацията която упражнява.
Като следствие от тази не толкова обмислена логика се оказва, че черната празнота на пространството изглежда не е толкова празна от материя – съвременната космология приема, че дори 99% от Вселената се състои от разпръсната космическа мрежа от „тъмна материя“. За космолозите, които споделят тази логика, е изключително важно да знаят точно колко тъмна материя има, за да знаят какво ще стане с Вселената в крайна сметка. За тях, без да поставят под съмнение, че Вселената в момента се разширява, общата маса на нашата Вселена е това, което решава съдбата на Вселената – дали ще продължи да се разширява, дали ще се намали скоростта и ще се спре разширението, или ще се обърне обратно към себе си. Така че крайната съдба на това, което те смятат, че наистина ще ни се случи, зависи от това колко добре сме направили опис на масата във Вселената. Но такъв висок процент от някакъв неизвестен тип „тъмна материя“ трябва лесно да бъде открит, дори далеч от такива проценти. Това обаче се оказва, че не е така… и мистерията продължава!
2. Историята на търсенето на „тъмната материя“
Най-простото предположение е, че съществуват големи “MACHO” от тъмна обикновена материя, съставена от същия материал, който съществува в звездите. Просто не е станала звезда (“MACHO” е съкращение, което означава “Масивни компактни хало обекти“) . Смята се, че MACHO варират от размера на Земята до десет пъти размера на нашето Слънце.
Но въпреки че са използвани различни косвени методи, такъв вид “тъмната материя”, дори в много по-малки количества, не е открита досега!
MACHO бяха големи, така че защо не опитате нещо мъничко? Като друг кандидат за „тъмна материя“ беше набелязана добре позната частица, неутриното. Но както се оказва – и това не е решение на проблема!
Различната идея за тъмната материя, че тя се състои от малки елементарни частици (като неутрино), е нило много модерна идея в онези дни и е нило първото конкретно предположение за това какво може да бъде тъмната материя. Всичко се свеждало до определянето дали неутриното има маса. Без маса те не биха имали гравитационен ефект и не биха били кандидат за тъмна материя.
Американският астроном Сандра Фабер обаче отхвърля и тази идея. През 1983 г. тя публикува оригинално изследване, показващо, че тъмната материя не е съставена от бързо движещи се неутрино („гореща тъмна материя“) и че вместо това вероятно е съставена от бавно движещи се частици, които все още не са открити („студена тъмна материя“). Важни концепции като „студена тъмна материя“ и „Великият Атрактор“ са преки резултати от работата на Фабер и нейните колеги.
След като изключва неутриното, професор Карлос Френк, чиито основни интереси в космологията са образуването на галактики, прави компютърна симулация на нов модел на формирането на космическа структура, базиран на екзотичната „студена тъмна материя“. Новият модел на професор Френк работи, разбира се, но има една уловка. Разчита на измислена частица, която всъщност съществува само като символ, въведен на клавиатурата! И така, има ли „студена тъмна материя“? Какви експерименти трябва да се проведат, за да се докаже съществуването на някакви напълно измислени екзотични елементарни частици? Не е ли факт, че идеята за „студената тъмна материя“ също се оказва неприемлива?
Неуспехът да се открие несъществуващо голямо количество от някакъв неизвестен тип “тъмна материя”, имаща по-голям гравитационен ефект от наблюдаваната материя във Вселената, която да контролира “необяснимото” движение на звезди и галактики, води до друга измислица на съвременните космолози – за съществуването на някаква „тъмна енергия“, чиято природа не е обяснена и до днес!
Ето как виждаме, че една заблуда всъщност поражда друга. Вместо да се търси реално обяснение на астрономическите наблюдения, мистерията/проблемът с „тъмната материя” сега продължава с друго „изобретение” на съвременните космолози – това е „тъмната енергия”!
В този смисъл е и заключението на професор Карл Попър, че в съвременната физика „една теория трябва да бъде фалшифицируема, за да бъде научна“!
3. Откритието на екипа на професор Сандра Фабер
Фактическият резултат от картографирането, направено от Сандра Фабер, всъщност е наистина забележително доказателство, че всъщност Вселената е в етап на ускоряващо се свиване към регион с висока концентрация на истинска материя! Това осъзнаване на реалността е в пълно съответствие със закона на Нютон за всеобщото привличане и напълно преобръща заблудата, приета от съвременната космология за ускоряващото се разширяване на Вселената. Всъщност това обезсмисля търсенето на нелогично голямото “изчислено” количество “тъмна материя”…, особено обезсмисля измислицата “тъмна енергия”, за която никой не дава обяснение за нейната природа!!!
Всъщност няма разумен отговор на въпроса:
„Как е възможно Вселената да се разширява, когато огромен регион, включително нашата галактика, се движи приблизително успоредно, като голяма река от галактики, със скорост от около 600 километра в секунда, насочвайки се към много, много голям суперклъстер , супер-суперклъстер от галактики – супер-клъстер от истинска материя”.
Това беше откритието на екипа на Сандра Фабер и те наричат този супер-суперклъстер от галактики – „Големият Привлекател“ (the “Great Attractor”).
Весто Мелвин Слайфър е американският астроном, извършил първите наблюдения на изместването на спектралните линии на водорода (на електромагнитното лъчение /на светлината), идващо от далечни галактики. През септември 1912 г. в „Радиалната скорост на мъглявината Андромеда“ в уводния том на бюлетина на обсерваторията Лоуел, Слайфър съобщава:
„Величината на тази скорост, която е най-голямата наблюдавана досега, повдига въпроса дали скоростта като изместване може да не се дължи на някаква друга причина, но аз вярвам, че в момента нямаме друго тълкуване за това.“ (Slipher, 1912 г.).
През целия си живот Хъбъл не подкрепя предположението на Весто Мелвин Слифър, че „червеното отместване“ е подобно на отместването от скоростта (резултат от ефекта на Доплер), който ефект обаче е ефект на механични вълни, но не и на електромагнитни вълни (вижте „ПРОБЛЕМ 5: „Доплеров ефект“ в случай на електромагнитни (нематериални) вълни“).
„Непознатият принцип на природата“, в който Едуин Хъбъл е вярвал, не е „Ефектът на Доплер“ – това е „енергийно-пространствената връзка“, съществуваща в енергийно-пространствено-времевия континуум на Вселената!
Този „непознатъ принцип на природата“ е обоснован в монографията „Ускоряващото се свиване на Вселената – разумната алтернатива“ (ISBN-13: 979-8847420570).