Съдържанието на тази уеб страница и принадлежащата ѝ подстраница Анализ на статията “За електродинамиката на движещите се тела” и е откъси от публикуваните в България книги „Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век” и “The Special Theory of Relativity – a Classical Review”, които почти съответстват на електронната книга “The Special Theory of Relativity – the Biggest Blunder in Physics of the 20th Century”©, публикувана в Smashwords и в Amazon.
Резюме
Тук се разкрива същността на специалната теория на относителността. В началото са изложени основите на нашето възприятие за абсолютността на пространството и времето. Отделна уеб страница е посветена на анализа на статията “За електродинамиката на движещите се тела”, където Айнщайн представя специалната теория на относителността. Анализът показва точно къде и как се прилага погрешното твърдение, че „скоростта на светлината е еднаква във всички инерционни отправни системи“; че заключението на Айнщайн, че „не можем да придадем никакво абсолютно значение на концепцията за едновременност“, се основава единствено на това погрешно твърдение. Това твърдение, обаче, е експериментално доказано, че не е вярно (виж анализите на експериментите в подстраниците на “ПРОБЛЕМ 1: Постоянството на скоростта на светлината“. Заключението за специалната теория на относителността е дадено по-долу след анализа на статията „За електродинамиката на движещите се тела”. За пълнота, са анализирани и така наречените „фундаментални тестове на специалната теория на относителността”. Те са класифицирани като три основни типа , като анализите им допълнително разбулват факта, че специалната теория на относителността се оказва най-голямата грешка във физиката на XX-ти век.
Абсолютност на времето и пространството.
Измерване и мерни единици
Преди анализа на статията, нека разгледаме по-детайлно нашето възприятие за абсолютността на пространството и времето в нашата локална време-пространствена област „близо до повърхността на Земята“, дължащо се на приблизително еднаквия интензитет на гравитационното поле в тази област. За да бъдем по-точни, отбелязваме, че интензитетът на гравитационното поле е точно един и същ само на морското равнище.
За „абсолютността“ на пространството в нашата локална време-пространствена област
Получаването на информация за размерите на даден материален обект като част от цялостното възприятие е от съществено значение за нас. Ако се отдалечим от даден обект, той ще изглежда по-малък, но ако се върнем към него, виждаме, че размерите му не са се променили. С други думи, отдалечеността на обекта от наблюдателя създава илюзия за намаляване на неговите размерите. Това е илюзия, защото в действителност размерите на обекта не са се променили.
Илюзия „за намален размер в посока на движението“ съществува и при наблюдаване на движещ се обект. Дори при използване на висококачествено регистриращо устройство, движещият се обект може даже да не бъде регистриран, ако неговите размери са достатъчно малки и скоростта е достатъчно висока. Но това също е илюзия, причинена от начина на получаване на информацията, защото ако наблюдателят се движи заедно с предмета, тогава тази илюзия няма да съществува!
Правим тези разсъждения, за да можем да различим реалността от илюзиите, и че научните теории трябва да съответстват на реалността, а не на илюзиите.
Но нека се върнем към „абсолютността“ на пространството. Пространството няма маса и по закона на Нютон за всеобщото привличане следва, че гравитационните сили не могат да приведат пространството в движение – т. е. пространството е неподвижно. Следователно, пространството не се движи и не се върти със Земята. Влиянието на гравитационните сили върху пространството е, че те „свиват“ и „огъват“ пространството. В нашата локална време-пространствена област „на повърхността на планетата Земя“, интензитетът на гравитационното поле е еднакъв и непроменлив. Следователно, и „свиването“ на пространството е еднакво и непроменливо. Това е причината да приемаме пространството като „абсолютно“.
Затова можем да вземем (мислено) всяка точка в стационарното локално пространство за начало на „стационарна координатна система“, а осите ѝ да бъдат оразмерени с избрана измервателна единица – например „метъра“ в SI системата. По този начин всяка стационарна материална точка в „стационарната координатна система“ има фиксирани (непроменливи) координати, съответстващи на нейното местоположение в неподвижното пространство.
Всяка промяна в положението на материална точка в дадена „координатна система“ е функция на скаларната величина „време“. Тази промяна, наричаме „движение на материалната точка“ в координатната система. В нашата локална време-пространствена област, движението се описва от законите на динамиката на Нютон.
За „абсолютността“ на времето в нашата локална време-пространствена област.
Понятието „време“ във физиката е свързано със събития – във всеки момент от времето, стартират или завършват различни събития. „Времето“ във физиката е скаларна величина, но има една посока и тече в посока „бъдеще“, без да може нещо да въздейства на това. Две са основните понятия, свързани с физичната величина „време“ – това са „момент във времето“, и „интервал от време“.
• Понятието „момент във времето“ е неразривно свързано с понятието „едновременност на събития“. Ние не можем да определим даден момент от време, без да го свържем с показанието на някакво устройство отмерващо времето (часовник). Така например, определен момент на стартиране на някакво събитие, ние обикновено свързваме със събитието конкретно положение на стрелките на часовник – т.е. всъщност говорим за едновременност на две събития.
• „Интервал от време“ се свързва с продължителността на времето между две събития. Стандартизираната единица за измерване на времето е свързана с точно приет интервал от време – например, това е „секундата“ в СИ системата.
Така че, ако се придържаме към задължителната логическа последователност, следва, че ако няма едновременност на събития (например съответствие с часовникова стрелка), то не можем да говорим за момент във времето. А ако не можем да говорим за момент на настъпване или край на събитие – не можем да говорим и за интервал от време и за единица за измерване на време (като продължителност между два момента: между самото „начало“ и „края“ на една секунда). Нещо повече, ако няма „едновременност на събития“, то „краят“ на всяка предидуща секунда и „началото“ на всяка следваща секунда няма да са едновременни събития. Следователно, не може да измерваме времето!
Следователно, не може да запишем нито едно уравнение във физиката, в което фигурира величината „време“…
Тогава, нека осъзнаем абсурдността на фактите:
В специалната теория на относителността, Айнщайн доказва липса на едновременност на събитията използвайки уравнения, които фактически се основават на наличие на едновременност на събитията!
Но нека се върнем към „абсолютността“ на времето в нашата локална време-пространствена област „на земната повърхност“, където интензитетът на гравитационното поле е еднакъв – което означава, че избраната от нас единица за измерване на времето е константна. Не подлежи на съмнение, че съществува едновременност на събития и константност на интервала от време между всеки две събития, което всъщност означава и константност на избраната единица за измерване на времето. Затова, от гледна точка на физическата действителност за нашата локална време-пространствена област – „времето е абсолютно“.
Затова и всякаква „специална относителност“ на времето вследствие на движение в нашата локална време-пространствена област е ИЛЮЗИЯ!
Наистина, и при определяне на едновременност на събития в нашата локална време-пространствена област също съществуват илюзии, предизвикани от начина на получаване на информацията. Два часовника могат да бъдат синхронизирани (да показват точно едно и също време). Но ако наблюдател с единия часовник се отдалечи от другия, то наблюдаваното показание на отдалечения часовник ще е друго – информацията ще пристигне със закъснение до него. Тази разлика не означава, че липсва едновременност на двете събития – показанията на двата часовника. Тази разлика не е реална, както е нереално и „намаляването на размерите на наблюдаван отдалечен обект“. Тези разлики във времето и размерите, са следствие на процеса на достигане на информацията до наблюдателя, а не на „липса на едновременност“ или на някакво реално „намаляване на размерите“. Наблюдателят ще се увери, че разликите в показанията са илюзия, ако се върне обратно със своя часовник до отдалечения часовник. Тогава той ще се увери, че няма разлика нито в размерите на обекта, нито разлика в показанията за времето на отдалечения часовник.
Затова, ако имаме два синхронизирани свръх точни „атомни“ часовника на морското равнище (където интензитетът на гравитационното поле е определено еднакъв) – то където и да отиде единият от тях, с каквато и скорост да се движи близо до повърхността на океана – при завръщането си, часовниците ще са отмерили точно същото време, ще показват точно едни и същи части от секундите (даже и ако е направена пълна обиколка на Земята и датата да е друга). Но ако единият от часовниците се транспортира на космическа станция и след време се върне на Земята, то показанието му ще е по-напред във времето, тъй като на космическата станция интензитетът на гравитацоионното поле е по-слаб.
Наистина, има напълно скалъпени експерименти, с които може да бъде доказано, че атомни часовници ще показват различно време при пътуването им с различна скорост, но както се вижда от анализа на единия от тях (виж линка) – „учените-експериментатори“ изпадат в смешна ситуация… Всъщност, да се смееш ли, или да плачеш за средствата на данъкоплатците, които, както се оказва спонсорират такива скалъпени експерименти!