Съдържанието на тази уеб страница е откъси от публикуваните в България книги „Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век” и “The Special Theory of Relativity – a Classical Review”, които почти съответстват на електронната книга “The Special Theory of Relativity – the Biggest Blunder in Physics of the 20th Century”©, публикувана в Smashwords и в Amazon.
Постулатът, че „скоростта на светлината е постоянна за всички инерционни отправни системи“, е основният камък на специалната теория на относителността. Разкриването на същността на специалната теория на относителността, базирана на този постулат, може да се види на уеб страницата “Анализ на статията “За електродинамиката на движещите се тела ””.
Както беше представено на 3-та годишна международна конференция по физика, 20-23 юли 2015 г.: Атина, Гърция (Sharianov, 2016), трябва да се разгледа проблемът относно промяната на характеристиките на електромагнитното излъчване (честота, дължина на вълната и скорост на светлината във вакуум). в два аспекта:
1) в аспекта “Глобалната физическа реалност на Вселената” (свързан с регионите с различен интензитет на гравитационното поле), и
2) в “Локалните времево-пространствени области” – в областите с еднакъв интензитет на гравитационното поле.
1) Първият аспект (в Глобалната физическа реалност на Вселената):
се отнася до изменението на характеристиките на електромагнитното излъчване (честота, дължина на вълната и скорост на светлината във вакуум) – засяга твърдението, че скоростта на светлината във вакуум на повърхността на Земята е гранична скорост за цялата Вселена. Фундаменталният факт е, че пространството всъщност е средата за разпространение на електромагнитно излъчване (това всъщност е толкова търсеният “етер”).
Гравитационните сили привеждат в движение всяко тяло с маса (виж Закона на Нютон за всеобщото привличане). Законът за всеобщото привличане на Нютон гласи, че във Вселената всяка частица или тяло с маса m1 привлича всяка друга частица или тяло (с маса m2) със сила, която е право пропорционална на произведението на техните маси (m1 и m2), и обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между техните центрове (r), където G е гравитационната константа:
От този закон става ясно, че пространството е неподвижно – с други думи, че „вакуумът е неподвижен“. Това е безспорно, защото вакуумът няма маса и гравитационните сили не го привличат (пространството не се върти със Земята, а само материалните тела и молекули в атмосферата).
Гравитационните сили само свиват пространството около себе си и го правят енергийно по-плътно. С други думи, средата на разпространение става по-плътна в райони с по-силна гравитация. Ефектът от по-високата плътност на средата за разпространение е, че честотата, дължината на вълната и скоростта на всяко електромагнитно излъчване във вакуум (c=λ.ν) намаляват (по-трудно е електромагнитното излъчване да се разпространява в по-плътната среда).
Това е експериментално доказано от американския астрофизик Irwin Shapiro (Ървин Шапиро) – така нареченото “Шапиро време-забавяне” (Shapiro time delay effect), докладвано през 1964 г…, и е потвърдена много точно с използването на контролирани транспондери на борда на корабите “Mariner-6” и “Mariner-7” , когато те обикалят около планетата Марс.
Обратно, в райони с по-слаба гравитация, честотата, дължината на вълната и скоростта на всички електромагнитни лъчения във вакуум се увеличават.
Експерименталното доказателство, че скоростта на светлината във вакуум е по-висока в области с по-ниска интензивност (сила) на гравитационното поле, което е доказано от регистрираните аномалии в ускоренията на космическите сонди “Pioneer 10”, “Pioneer 11”, “Galileo”, “Ulysses”…:
“очакваното време на пътуване на комуникационните електромагнитни сигнали между космическия кораб и Земята (на базата на приетото постоянство на скоростта на електромагнитното лъчение във вакуум), се оказва много повече от реалното време за пътуване. Така ние регистрираме намаляване на скоростта (привличане назад към Слънцето, аномалия в ускорението), с отдалечаването на кораба от Слънцето.” (Sharlanov, 2011).
Обаче “скоростта на светлината във вакуум” обаче остава локална константа за всеки локален регион, където интензитетът на гравитационното поле е еднакъв (и равномерен)..
Тук са представени анализите:
Тези експериментални доказателства, обаче изглежда са игнорирани от съвременната физика…
Така, пространството не се движи – само изкривяването на пространството се движи с небесното тяло. Така постоянният интензитет на гравитационното поле на повърхността на небесното тяло (доминиран от масата на небесното тяло), определя постоянната скорост във ВАКУУМ на светлината (и на всяко електромагнитно лъчение) на неговата повърхност.
Следователно скоростта на светлината на повърхността на Земята ОСТАВА една и съща
по време на движението на планетата около Слънцето и
по време на движението на слънчевата система в галактиката!
2) Вторият аспект се отнася до скоростта на светлината в области с еднакъв интензитет (сила) на гравитационното поле
В области с еднакъв интензитет на гравитационното поле скоростта на светлината във вакуум е локална константа и това се отнася за целия спектър на електромагнитното излъчване.
Както беше потвърдено по-горе, важна последица от закона на Нютон за всемирното привличане е, че празното от материя пространство (средата за разпространение на електромагнитното излъчване) е неподвижно! Ето защо измерената скорост на светлината е различна по отношение на движещите се отправни системи в стационарното пространство.
Всички експерименти в нашия локален време-пространствен домейн доказват, че измерената скорост на светлината не е една и съща за всички инерционни отправни системи (с изключение на експериментите, използващи интерферометър от типа на Майкелсън) (Michelson & Morley, 1887), който използва съвършено същите пътища в две противоположни посоки за всеки светлинен лъч (вижте връзката по-долу за фактическия анализ на „експеримента Майкълсън-Морли“).
Фактът, че измерената скорост на светлината не е една и съща за всички инерциални отправни системи, е доказан още през 1913 г. от френския учен Жорж Саняк (Sagnac experiment). Самият Майкелсън доказва “The Effect of the Earth’s Rotation on the Velocity of Light” чрез експеримента “Майкелсън-Гейл-Пиърсън” (Michelson & Gale, 1925), който доказва влиянието на въртенето на Земята върху скоростта на светлината.
Експериментите „Еднопосочно определяне на скоростта на светлината” и „Експериментът на Майкълсън-Гейл-Пиърсън” доказват:
1) зависимостта на скоростта на светлината от посоката на светлинния лъч, и
2) зависимостта на скоростта на светлината от географската ширина (поради различните линейни скорости на земната повърхност на различни географски ширини).
Експериментите „Еднопосочно измерване на скоростта на светлината“, които използват най-новите технологични постижения днес, неоспоримо доказват, че измерената скорост на светлината не е еднаква в посоките „Изток-Запад“ и „Запад-Изток“. ” в отправната система, свързана със земната повърхност!
Фактическите анализи на горепосочените експерименти са дадени на подстраниците на сайта https://physics.bg/ :
• експериментите „Еднопосочно измерване на скоростта на светлината“,
• „експериментът на Sagnac“,
• „експериментът Michelson-Gale-Pearson”.
Анализите са направени само с помощта на класическата механика и относителността на Галилей, които безспорно са доказани от истинската физика (виж връзките).
В подстраницата “Анализ на известния експеримент “Michelson-Morley”” е анализирана и причината, поради която прочутият експеримент “Майкелсън-Морли” не може да фиксира съществуващата разлика в скоростта на светлината в отправната система, свързана с движещата се повърхност на Земята в стационарното пространство.
p.s.: Ако нямате време (времето ви притиска) да прочетете внимателно и подробно цялото съдържание на анализите на експериментите свързани с проблема за постоянството на скоростта на светлината (представени в подстраниците по-горе), по-добре не започвайте да ги четете – отложи!
Разкриването на същността на специалната теория на относителността е показано на страницата „Анализ на статията „За електродинамиката на движещите се тела“.
● скоростта на светлината във вакуум е по-висока в области с по-нисък интензитет (сила) на гравитационното поле, което е доказано от регистрираните аномалии в ускоренията на космическите сонди “Пионер 10”, “Пионер 11”, “Галилео”, “Одисей”…
“очакваното време на пътуване на комуникационните електромагнитни сигнали между космическия кораб и Земята (на базата на приетото постоянство на скоростта на електромагнитното лъчение във вакуум), се оказва много повече от реалното време за пътуване. Така ние регистрираме намаляване на скоростта (привличане назад към Слънцето, аномалия в ускорението), с отдалечаването на кораба от Слънцето.” (Sharlanov, 2011).
● скоростта на светлината във вакуум е по-ниска в области с по-силна гравитация.
Тази реалност е фиксирана от американския астрофизик Irwin Shapiro (Ървин Шапиро) – така нареченото “Шапиро време-забавяне” (Shapiro time delay effect), докладвано през 1964 г. (виж тук анализа на американския астрофизик) …, и е потвърдена много точно с използването на контролирани транспондери на борда на корабите “Mariner-6” и “Mariner-7” , когато те обикалят около планетата Марс.
Но скоростта на светлината във вакуум не се променя, когато Земята пътува в орбитата си около Слънцето (и заедно със Слънчевата система в Галактиката), защото интензитетът (силата) на гравитационното поле на повърхността на Земята остава една и съща. Скоростта на светлината във вакуум зависи само от силата на гравитацията (виж отново тук), което всъщност и Айнщайн публикува в “On the Influence of Gravitation on the Propagation of Light”, като зависимост на скоростта на светлината във вакуум от гравитационния потенциал. Това е причината, поради която при всички експерименти със скоростта на светлината не може да се регистрира промяна на скоростта на светлината във вакуум (защото няма такава промяна в област с еднакъв интензитет на гравитационното поле). Експериментите обаче регистрират различна скорост на скоростта на светлината по отношение на движещите се отправни системи в стационарното пространство. Изключение прави само експериментът на Майкелсън-Морли, който не може да регистрира тази разлика, поради неподходящия идеен проект, вграден в конструкцията на интерферометъра (виж анализа на експеримента “Michelson-Morley”).
Ето защо “експериментът Майкелсън-Морли” всъщност е основната причина за голямата заблуда, че “скоростта на светлината е еднаква във всички инерционни отправни системи”, която е сърцевината на специалната теория на относителността (вж. уеб страницата разкриваща същността на специалната теория на относителността).
Връзки към подстраниците:
1) Анализ на експериментите „Еднопосочно измерване на скоростта на светлината“;
2) Анализ на експеримента на Джордж Саняк „Sagnac experiment“;
3) Анализ на експеримента “„Микелсън-Гейл-Пиърсън“” (Michelson-Gale-Pearson);
4) Анализ на известния (заблуждаващ) експеримент на Майкелсън-Морли (Michelson–Morley experiment).
=> към страницата “ПРОБЛЕМИТЕ ВЪВ ФИЗИКАТА”
=> към главната страница, съдържаща линковете към всички подстраници на сайта