Резюме:
Съдържанието на тази уеб страница е откъси от публикуваните печатни книги в България“The Special Theory of Relativity – a Classical Review” (ISBN 978-954-651-308-3) и “Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век” (ISBN 978-954-651-305-2), която почти съответства на електронната книга “The Special Theory of Relativity – the Biggest Blunder in Physics of the 20th Century”©, публикувана в Smashwords и в Amazon.
Първият тип тестове използва трика „парадокс на лъжеца“. Те интерпретират експериментите, позовавайки се на самите неверни резултати на специалната теория на относителността, което е „логическа кръгова препратка“(виж Бележка 5 по-горе). Обаче всички знаем, че кръговата препратка е недопустима ‒ както в математиката (например в електронните таблици), така и в логиката.
Според Робъртсън (Robertson, 1949), следните три експеримента са фундаментални тестове на специалната теория на относителността. Първите два от експериментите се отнасят към първия тип тестове:
1. Експериментът на Майкелсън-Морли.
При анализа на експеримента Майкелсън-Морли е показана причината за неспособността на интерферометъра на Майкелсън да констатира „анизотропията“ на скоростта светлината в отправната система, свързана с повърхността на Земята. В резултат на неправилните изводи от експеримента на Майкелсън-Морли бе наложено твърдението, че „скоростта на светлината е една и съща във всички инерционни отправни системи“. Както бе показано при направения анализ на статията „За електродинамиката на движещи се тела“ , както и от декларациите на самия Айнщайн, специалната теория на относителността е създадена въз основа на това невярно твърдение. С други думи, оказва се, че резултатите от специалната теория на относителността са последица от концептуално неправилно проектирания интерферометър на Майкелсън, усъвършенстваният вариант на който е използван в прочутия експеримент на Майкелсън-Морли.
Обаче, причинно-следствената връзка няма проблем да се преобърне! За съвременната физика, експериментът на Майкелсън-Морли се оказва че е фундаментален експеримент, който доказва резултатите на специалната теория на относителността. Нещо повече, че експериментът установява връзка между надлъжната и напречната дължина на движещите се тела! Това не е нищо друго, освен класически пример за „логическа кръгова препратка“, на класическа злоупотреба с трика „парадокс на лъжеца“ – че верността на дадено твърдение не може да бъде оценена (доказана) чрез позоваване към (на основата на) истинността на самото твърдение. Коректният научен анализ на експеримента Майкелсън-Морли в съответствие с физическата действителност, бе представен в уеб страницата „Анализ на известния експеримент “Michelson-Morley”.
2. Експериментът на Кенеди-Торндайк (Kennedy–Thorndike experiment).
Както беше посочено, скоростта на светлината във вакуум не се променя на повърхността на Земята, когато Земята се движи в орбитата си около Слънцето и заедно със Слънчевата система в галактиката. Това е така, защото по време на движението на Земята интензитетът на гравитационното поле на повърхността му остава една и същ – доминиран от масата на Земята.
„Анизотропията на скоростта на светлината“ в отправната система свързана с повърхността на Земята обаче е факт, който не може да бъде констатиран от интерферометрите тип „Майкелсън“. „Кенеди-Торндайк експериментът“ не се различава по принцип от експеримента „Майкелсън-Морли“. Интерферометърът всъщност е модификация на интерферометъра на Майкелсън. Модификацията е, че едно от рамената на интерферометъра, използван в експеримента Кенеди-Торндайк, е по-късо от другото.
Както е отбелязано в направеното заключение:
интерферентните линии никога няма да бъдат изместени, тъй като разликата в скоростите на всеки светлинен лъч в двете посоки на всяко от раменете ще бъде напълно компенсирана – независимо от дължината на рамото, независимо от направлението на рамото!
Така че, резултатът от експеримента Кенеди-Торндайк не може да бъде различен: и при него не се откриват фазови измествания като резултат от въртенето на Земята около оста си, което се констатира от експериментите „Еднопосочно измерване на скоростта на светлина“ и „експеримента Майкелсън-Гейл-Пиърсън”.
Според съвременната физика обаче, отрицателният резултат от експеримента на Майкелсън -Морли се обяснява със свиване на дължината (length contraction), а това е резултат на специалната теория на относителността. По същия начин, отрицателният резултат от Кенеди-Торндайк експеримента се обяснява със забавяне на времето (time dilation), което е другият „резултат“ от специална теория на относителността… в допълнение към „скъсяването“ на дължината (length contraction). Ето и докладът на експеримента:
„Използвайки този нулев резултат и този на Майкелсън-Морли експеримента, ние извличаме трансформациите на Лоренц-Айнщайн, които са равносилни на принципа на относителността.“ (Kennedy & Thorndike, 1932).
Виждаме, че никой от двата експеримента не може да бъде доказателство за специалната теория на относителността, защото „верността на дадено твърдение не може да бъде оценена (доказана) чрез позоваване към (на основата на) някаква приета изтинност на самото твърдение.“
Така че, основният въпрос, който трябва да се постави за достоверността на всеки експеримент с претенции за доказване валидността на дадена теория е:
„Дали оценката на резултата от експеримента се позовава на
резултатите на тази теория!“
Оказва се, че по-голямата част от тестовете за валидност на специалната теория на относителността използват трика „логическа обратна препратка“. Очевидно, такива „тестове“ не могат да служат като доказателство за истинност на която и да е теория (в случая специалната теория на относителността).
Относно експеримента на Sagnac (виж анализа тук ) – използването на „логическа обратна препратка“ се отнася не само за референцията (Malykin, 2000). В действителност, експериментът на Sagnac опровергава твърдението, че “скоростта на светлината е една и съща за всички инерционни отправни системи”, на което твърдение е скалъпена специалната теория на относителността. Тогава – смешно или безотговорно е писанието в интернет (wikipedia.org) на някой „неизвестен Phd по физика“, – виж в https://en.wikipedia.org/wiki/Tests_of_special_relativity , че
„специалната теория на относителността също така прогнозира, че два светлинни лъча, които се движат в противоположни посоки във въртящ се затворен контур, изискват различно време за да се върнат към движещия се източник/ приемник (и че това е следствие от независимостта на скоростта на светлината от скоростта на източника). Този ефект действително се наблюдава и се нарича ефектът Sagnac.“
Това е абсурдно обяснение, дори унизително за съвременната физика, че ефектът на Саняк (George Sagnac), който доказва невалидността на специалната теория на относителността, е представен като доказателство за нейната валидност!!! Интересно е в този аспект да се прочете и монографията „Относителност във въртящи се системи: Релативистична физика във въртящи се отправни системи“ (Rizzi & Ruggiero, 2003).
Относно експеримента “Майкелсън-Гейл-Пиърсън” – детайлно обоснован анализ на този експеримент и заключение (всъщност заключенията на Майкелсън и Гейл), са дадени в тук.
Относно експериментите „еднопосочно измерване на скоростта на светлина“ – „логическа обратна препратка“ се реализира от съвременната физика чрез твърдението, че „еднопосочно“ скоростта на светлината от източник към детектор, не може да бъде измерена независимо от конвенция за това как да се синхронизират часовниците при източника и детектора… изкуствено? Тук се подразбира, че ако се избере удобна конвенция за синхронизация на часовника на източника и часовника на детектора (която, разбира се, няма да съответства на физическата реалност), то може „да се докаже математически“, че скоростта на светлината в посока „изток-запад“ и в посока „запад-изток“ да е еднаква.
Но нека се върнем отново към „фундаменталните тестове“ на специалната теория на относителността. Освен „логическата кръгова препратка“, която може да докаже каквато и да е теория (защото се основава на референция към самата теория), съществуват и други начини на „доказване“ на неверни теории. Следват още два основни типа „фундаменталните тестове“ – базирани на недопустима недоказана аналогия и напълно фабрикувани (скалъпени) тестове.