Съдържанието на тази уеб страница са откъси от публикуваните печатни книги в България
“Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век”
(ISBN 978-954-651-305-2) и
“The Special Theory of Relativity – a Classical Review” (ISBN 978-954-651-308-3) ,
която почти съответства на електронната книга
“The Special Theory of Relativity – the Biggest Blunder in Physics of the 20th Century” ©,
публикувана в Smashwords и в Amazon.
Резюме:
Този раздел започва със съществуващото определение на “научния метод” като логичен и рационален ред на стъпките, чрез които учените достигат до заключения за света около нас. Отговорът на въпроса „Какво е истина и доказателство в науката?“ изисква да се обърне внимание на няколко важни ключови маркировки. Всички представени доказателства потвърждават специалната теория на относителността като най-голямата грешка във физиката на 20-ти век.
1. Относно „научния метод“
Учените физици формулират хипотези, за да обяснят наблюдаваното поведение на съществуващата физическа действителност. Ако са събрани много доказателства чрез експериментално тестване, които потвърждават дадена хипотеза, то хипотезата се превръща в приета теория. В науката, научната теория е обяснение за наблюдаваните събития.
Определение за научен метод:
„Метод от процедури, характеризиращ природните науки от 17-ти век, който се състои в систематично наблюдение, измерване, експериментиране, формулиране, тестване и модифициране на хипотези – като „критиката е гръбнакът на научния метод.“ (Oxford dictionaries, https://en.oxforddictionaries.com/definition/scientific_method)
Научният метод е логична и рационална поредица от стъпки, чрез които учените стигат до изводи за света около нас.
Първа стъпка: Започване на изследване с наблюдение и описание на явлението.
Стъпка втора: Формулиране на хипотеза (възможно решение на проблема, базирано на знания и изследвания). Във физиката, хипотезата често е под формата на причинно-следствен механизъм или математическа връзка, която обяснява явлението.
Стъпка трета: Разработване на проверими прогнози въз основа на формулираната хипотеза. Прогнозите (предвижданите резултати) трябва да демонстрират, че хипотезата е вярна.
Стъпка четири: Проектиране на експерименти, които трябва да тестват прогнозите (предвижданите резултати). Целта на експеримента е да се определи дали наблюденията се съгласуват или противоречат на прогнозираните резултати произтичащи от хипотезата.
Стъпка пета: Последната стъпка в научния метод е заключението. Това е обобщение на резултатите от експеримента, и как тези резултати съвпадат с хипотезата. Има две възможности за заключенията: (1) ОТХВЪРЛЯНЕ на хипотезата, или (2) ако хипотезата е вярна, се разработва ТЕОРИЯ, която трябва да е съвместима (непротиворечива) с повечето или с всички налични данни и с други съществуващи теории.
*
Понятия, които са свързани с прилагането на научния метод се оказват да са „факти“, „експеримент“ и „изводи“.
„Фактите“ са свързани с наблюденията. Те представляват „наблюдавани събития“. Затова използваните технически средства са много важни за правилното наблюдение и идентифициране на фактите. Впрочем, съществени проблеми възникват при тълкуването (интерпретацията) на показанията на апаратурата, както и на експеримента като цяло, от което зависят и изводите.
„Експериментът“ е операция или процедура, провеждана при контролирани условия, за да се съберат факти, да се открие неизвестен ефект или закон, да се тества или утвърди хипотеза или да се илюстрира известен закон.
“Изводите” са крайната цел. В поредицата от стъпки на научния метод най-много се откроява значението на стъпка 4. Това е така, защото неправилно конструираният експеримент и неправилното тълкуване (интерпретация) на показанията на апаратурата биха довели до неправилни изводи и като следствие – до погрешна теория.
На това място трябва да се зададе въпросът:
Какво е истина и доказателство в науката?
Всъщност, доказателството е прието логическо заключение, основано на наличните данни. В науката се събират емпирични данни чрез процеса на експериментиране.
Във връзка с поставения въпрос могат да се оформят няколко бележки:
Бележка 1: Нашите наблюдения не са съвършени, тъй като те са ограничени от експериментални грешки, както систематични, така и случайни.
Бележка 2: Някои експерименти (поради техния лош дизайн) скриват реалността, което всъщност е много важно за доказване на дадена хипотезата (имам предвид експеримента Майкелсън-Морли, разгледан по-горе.
Бележка 3: Различните хора имат различни тълкувания – виждат различни “доказателства” на едно и също наблюдавано събитие (в зависимост от гледната точка, знанията и собственото си ниво на разбиране). Всички знаем анекдота засягащ Д-р Людвик Силберщайн и Сър Артър Едингтън за: „Кои са тримата мъже, които наистина са разбрали теорията на относителността …“.
Бележка 4: Имаме ограничения извън нашия контрол, които трудно можем да осъзнаем. В този смисъл „Теоремите на непълнотата“, публикувани от Курт Гьодел през 1931 година, всъщност определят „границата на математическата и човешката логика“. „Теоремите на непълнотата“ се отнасят и за физиката, защото те могат да разкрият недостатъците на някои обяснения на физическата реалност чрез математическата логика.
Втората теорема на Гьодел за непълнотата гласи, че за всяка формална непротиворечива система F, непротиворечивостта на F не може да бъде доказана в самата F. Читателят навярно се убеди, че в раздела „Неопределеността в макро-света в детайли. “Измервателна причина“ за заблудата за “постоянството на скоростта на светлината във вакуум“ навсякъде във време-пространството на Вселената“ на монографията „Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век“ (ISBN 978-954-651-305-2), е демонстрирано, че промяната на физическите константи (като „скорост на светлината във вакуум“) е възможно да се установи само ако използваме измервателните единици дефинирани не в същата област, а в друга област с различен интензитет на гравитационното поле.
Тази така наречена „измервателна причина“ за заблудата за постоянството на скоростта на светлината във вакуум не само демонстрира първостепенната важност на нашите най-първични физически константи (мерните единици) – това всъщност е демонстрация на втората теорема за непълнотата в областта на физиката.
Бележка 5: Курт Гьодел демонстрира „теоремите на непълнота“, като използва трика наречен „парадокс на лъжеца“. Същността на „парадокса на лъжеца“ е, че
верността на дадено твърдение не може да бъде оценена (доказана) чрез позоваване към (на основата на) истинността на самото твърдение.
Досега, известните експерименти, свързани с поведението и измерването на скоростта на светлината във време-пространствената област „близо до повърхността на Земята“, се обясняват от съвременната физика преди всичко, като се използва този „трик“. В монографията, този трик е наречен „логическа кръгова препратка“. Използвайки „логическата кръгова препратка“, неправилни обяснения се наричат „научни обяснения“. Нещо повече, експерименти с помощта на „логическа кръгова препратка“ са били фабрикувани. Обикновено, целта на такива експерименти е да се утвърди валидността на неверни хипотези (като специалната теория на относителността). Разбира се, резултатите от използването на „парадокса на лъжеца“ са винаги със стойност „истина“. Затова можем да кажем, че точното математическо доказателство не съответства винаги на физическата действителност (на истината за природата). Най-съществената част от научния метод е – теорията трябва да е в съответствие с резултатите от експериментите. Обаче резултатите от експериментите трябва да се разглеждат през призмата на горе-споменатите бележки.
Уеб страниците към “ПРОБЛЕМ 1: Постоянството на скоростта на светлината” представят анализи на “неочакваните” и “необясними” резултати от най-известните експерименти, свързани с поведението и измерването на скоростта на светлината. в време-пространствения домейн “близо до повърхността на Земята”. Анализите се основават на класическата механика и относителността на Галилей, безспорно валидни в нашата физическата реалност. Всички доказателства показват валидността на представения “Тезис за поведението на електромагнитното лъчение в гравитационното поле на Вселената” в глава 10 на монографията „Специалната теория на относителността – най-голямата заблуда във физиката на XX-ти век”. От своя страна тезисът се основава на представения в част II на същата монография “Модел на неопределеността на Вселената” (глава 9).
Съществуват редица експерименти, които се определят от съвременната физика като „тестове на специалната теория на относителността“. Стремежът е, техните резултати да се интерпретират не само като „непротиворечиви“ с резултатите на специалната теория на относителността, но и да доказват нейната валидност.
Каква е истинската същност на най-известните „тестове на специалната теория на относителността“?
Всички експерименти, приети като тестове на специалната теория на относителността, могат да бъдат разделени на три основни типа, разглеждани в следните подраздели:
Първи тип тестове: Базирани на „логическа кръгова препратка“.
Втори тип тестове: Базирани на недопустими аналогии.
Трети тип тестове: Напълно скалъпени тестове.